Комплексарски национализъм например е, когато цялата държава се вдигне срещу произведение на изкуството, защото според някои то било обидно. Когато една партия насажда омраза към цял един етнос и хвърля върху него всяка вина за собствените си неуспехи.
Комплексарщина е и когато един президент, чул недочул изявленията на премиер на съседна страна, го обвинява в претенции за територии. Ако се чудите дали приликите са случайни, не са.
Българският национализъм е странна смесица от ксенофобия и кресливо патриотарство, което не води до нищо освен до гръмки заглавия в пресата. Това е добър начин, ако политиката ти няма съдържание все пак да присъстваш в медиите. Всъщност политологията определя този тип национализъм като популистки.
Градивният национализъм от друга страна е нещо много повече. Той е концепция за бъдещето на една държава. Докато нашите политици се надпреварват в изказванията си, нашите съседи работят неуморно.
От месец май насам Турция има изключително способен министър на външните работи - Ахмет Давутоглу.
Университетски преподавател и способен учен Давутоглу е в основата на набиращото все повече мощ обществено – идейно течение неоосманизъм.
Неговата основа цел е да постигне общност между страните, които някога са попадали в Османската империя. Той определя като основни зони на интерес на Турция - Балканите, Кавказ и Близкия Изток.
Същевременно Давутоглу е категоричен, че Турция иска стабилност около себе си, затова и поддържа политика за нулеви проблеми със съседите си. До голяма степен подобренията на отношенията с Армения се дължат на работата на Давутоглу. Турският външен министър е категоричен, че скоро ще се нормализират и отношенията с Кипър.
Идеята на Давутоглу за мястото на Турция в света е тя да бъде не само локална сила, а незаобиколим фактор в отношенията между Запада и мюсюлманския свят. В тези планове няма нищо ксенофобско, но същевременно са и националистически.
Давутогу е външен министър от едва няколко месеца и вече успя да постигне исторически напредък в отношенията с Армения. Той успя без много приказки, но с много енергия и дипломатичност.
За сравнение нашата дипломатичност стига до това да протестираме и осъждаме и без това смешни твърдения на македонските политици. Най-големият проблем на българската външна политика е, че няма стратегическа рамка. Нашата дипломация няма отговор на въпроса:
Как и за какво да използваме българската диаспора и какви точно искаме да сме на Балканите?
Докато не изградим ясна концепция, нашата дипломация ще се люшка в двете крайности –сервилност и агресивен, но изпразнен от съдържание национализъм.
Няма коментари по тази статия