Преди Десети и след това

Ива Капкова

Имаше само управление на държавата. Без алтернатива. И никак не миришеше на революция, каквато сега, от окуляра на времето, насила се опитваме да пробутаме на историята, белким с връзки се опитаме да уредим в аналите й, че е имало въстание.

На 10-ти се върнах от кафе с приятели по тъмно. И не се трогнах кой знае колко от голямата новина. Човекът начело на държавата за мене беше само един портрет, едно кухо лице от вестниците и от плакатите на манифестациите. Не съм го виждала на живо. Толкова бяхме свикнали с него, че го приемахме като обективна даденост. Като някой, който винаги си е бил някъде там, на високото, още преди да се родя и след това...

Моите спомени отпреди 10 ноември не са чак толкова лоши. В тях има вкус на банани само през зимата, и то, ако вуйчо ги донесе с кашони и с връзки от склада. Или, ако мама ги купи на опашката на показния, под лимит – до 2 килограма. Мислех, че растат на студено, специално за Нова година.

Моите спомени отпреди 10 ноември са от детския санаториум в Хисаря. Днес – изтърбушена сграда, със запуснат двор, олющена, ограбена, опустошена. Някога – чиста, спретната, пърхаща от детски смях. Под строй, с  песен към столовата „Пред нас са блеснали житата...” Всяка година по един месец прекарвах там заедно с много други деца, които оная здравна система бе изпратила да им лекуват бъбреците и стомаха безплатно. Помня, че за 8 години народна власт минералната вода и социализмът ме спасиха от операция.

Моите спомени отпреди 10 ноември са за баба, къщата, котките и безкрайните сини лета в Котел. Баба беше безпартийна журналистка в „Отечествен фронт”. Обиколи света с репортажи. Изпрати ми снимка от Куба с цял грозд банани в ръка. Много се учудих, че там растат посред жегата. Не като в България. и пак тя, учителката, журналистката, общественичката на възрожденския град ми шоколадови яйца от Корекома и истински дънки, така ги наричахме. В клас едно-две деца само имаха такива. Останалите бяха облечени с българските, уж дънки, ама не съвсем, нито по цвят, нито по визия. И от километри им личеше, че не са оригинал. Като революцията ни – фалшивата.

Моите спомени отпреди 10 ноември са за грозна конфекция по магазините, груби обувки, сини престилки в училище и бригади. Там се научихме да пушим – между лозята, в почивките преди да напълним поредната касетка с грозде. Помня, че ми се завиваше свят от поточната линия в Консервния, домат до домата, домат до домата, червено навсякъде, доматен сок, мирис на сладко-кисело... После прасковите. Веднъж да видиш как се прави нектар от най-смачканите, негодни плодове, обрани от мръсния под, отщява ти се да пиеш завинаги.

Не помня да съм била несвободна преди 10-ти. Не помня репресии. Във Френската ни беше добре. Внушаваха ни самочувствие.

Караха ни да се усещаме ценни – всеки със своя си талант. Преподавателите ни бяха свободни, това ще да е била причината.

Помня, че преди гимназията, когато навърших 14, трябваше да ставам комсомолка. Казах на майка, че нямам потребност да ме приемат и в Комсомола, добре си ми е така, като пионерче. Лицето й пребледня, и като се чудеше какво да ми отговори, каза: „Абе, майко, само хулиганите не стават комсомолци, всички други стават...” Така и не научих наизуст въпросните комсомолски завети, номерирани като Божи заповеди. Струваше ми се излишно и лицемерно. Обичах да рецитирам стихове, не комсомолски клетви.

После, след 10-ти никога не съм се вписвала в общата истерия срещу сини и срещу червени бабички. Смешно ми е да слушам тийнейджъри вещо и сериозно да обясняват на телерепортери колко страшно е било през комунизма, по разкази на мама и татко. Поне баба и дядо да бяха попитали, за да са истински. Да, било е страшно, но сигурно когато родителите им са били деца. А днешните деца - като зомбирани. Какво нещо е манипулацията! И колко нечестно е да превръщаш цели поколения в зомбита. Истината никога не е само тази, от едната страна на барикадата. Питала съм се защо съм такава християнка, самарянка, разбираща... Имах ли избор? Единият ми род - комунисти, другите безпартийни буржоа. На 5 годинки баба ме заведе в църквата „Св. Петър и Павел” в Котел, каза ми, че когато вляза в Божия храм винаги трябва да си запаля свещичка и ми показа вляво от входа, до мястото за паметта на мъртвите, ковчежето с костите на Раковски. Никой не ни арестува, нищо, че беше 1975, даже донесение нямаше, че някаква си стара буржоазна дама пълни главата на малко дете с думи за Господ и за Духа. Но, от друга страна, да си призная, падам си по социалната справедливост, не по дивия капитализъм. Човек не избира роднините си, но аз вече знам, че сигурно съм ги избрала - за да имам толерантни гени.

На нас, българите, ни липсва толерантност. Ние си падаме открай време по релсите. И по правата линия – и преди, и след 10-ти. Само един цвят. другите са забранени.

Всъщност, 10 –ти се случи доста преди 10-ти. На десетия ден от ноември само регистрихаме, че промяната е станала. Нещо като панделката, без която няма букет. Или като помилван затворник без да му свалят белезниците. Свободата е да си без тях.