Как Германия ни освободи от Османско владичество

Антони Де Ла Реа Антони Де Лa Реа

Когато се заговори за освобождението ни обаче се отваря спор доколко Русия е действала безкористно. Покрай него обществото ни сякаш изпуска една важна подробност, а именно - "Какъв е приносът на другите европейски страни за нашата независимост"?

Без да омаловажаваме дадените от Русия хиляди жертви, участието на финландски и румънски войски, а и бойните действия на Сърбия и на Черна Гора в тази война, не трябва да забравяме и дипломатическото участие на останалите играчи от така наречения "Европейски концерт". Именно тяхното участие (или неучастие) в събитията са предопределили решаването на "Източния въпрос". Поради конюнктурни съображения досега за това винаги се е мълчало, но като че ли е време обществото да узнае цялата истина около българското освобождение от Османско владичество.

През втората половина на ХІХ век мирът в света се крепи на един крехък баланс между интересите и действията на различните Велики Сили. Това международно положение се оформя още в началото на века на Виенския конгрес от 1815 г. Тогава в така нареченият

"Европейски Концерт"

са само 4 държави. Русия, Великобритания, Австрия и Прусия - страните-победителки в Наполеоновите войни. По-късно положението се променя и се стига да нов, петорен съюз, към който се присъединява и Франция. През 60-те години на века има нови промени в съотношението на силите. Прусия, начело с "железния канцлер" Ото фон Бисмарк, успява да обедини "отгоре" останалите германски княжества и да превърне Германия в новата свръх сила на Европа. Това става след три победоносни войни на Прусия - първата през 1864 г. срещу Дания, втората през 1866 г. срещу Австрия, и третата 1870-71 г. срещу Франция. След първата Дания губи провинция Шлезвиг-Холщайн, след втората Австрийската империя губи правото си да напътсва останалите немски княжества и ги оставя в сферата на влияние на Прусия. Нещо повече, след войната между двете страни и след поражението при Садова, "Дунавската империя" се превръща в "Двуединната монархия" и от 1867 г. официално носи името Австро-Унгария.

Най-потърпевша от немския възход е Франция. Тя е унизена във Френско-Пруската война от 1870-71 г. и след разгрома при Седан в Париж избухва въстание, което е известно като Парижката комуна. То е потушено, но въстанието и загубената война, променят из основи държавата - бившата империя се превръща в република и е изтласкана за дълго от европейските дела. Усилията на Париж се насочват единствено към разширяване на колониите в Африка, с тайната надежда за скорошен реванш на Рейн.

Политиката на Великобритания в Близкият изток е ясна - тя се стреми да запази целостта на Отоманската империя като една необходима и естествена преграда за всеки опит на някоя друга европейска сила да се доближи до "перлата в короната" - Индия. За тази цел британците дори насърчават реформи в Османската империя, защото, според тях руската агресия на юг към Средиземно море може да бъде спряна само от една модернизирана Турция. Подобна е и позицията на Франция, което не й пречи да прониква в Алжир.

Политиката на Русия по отношение на съдбата на Проливите и бъдещето на балканските териториите също е пределно ясно от векове. Руската държавна доктрина е основана на идеята за "Третия Рим", предопределен да наложи православието върху цялото човечество. Руската империя се изживява като наследник на Византийската, като пазител на православието и единстевн защитник на християнските народи на балканите. След като Русия вече е покорила цял Сибир, Петър І доочертава завоевателния модел на империята, отличаващ се с три главни посоки – Балтийско море със Средна Европа, Протоците (Босфора и Дарданелите) и Близкия изток. Това начертание остава непроменено до ХХ в.

Манифестът на Екатерина ІІ от 1769 г. е един от първите официални руски документи, в който догмата за "Третия Рим" се съчетава с основните начала на панславизма – от една страна се отричат културно-цивилизационните различия между народите от славянско потекло, които се смятат само за племена на една и съща нация, предопределена да се обедини под скиптъра на руските самодръжци, а от друга страна на редица неславянски народи като румънците, албанците и българите им се приписва безцеремонно славянски корен само поради това, че са се изпречили на пътя на руската агресия.

Тази политика векове наред води до "освобождаването" на различни части от Османска империя и по-сетнешното им поглъщане от Руска империя. След Украйна и Крим такава е съдбата на Каваказките народи - Грузия и части от Армения. През ХІХ век идва ред и на дунавските страни да заменят "мюсюлманският" гнет с друг, православен. Оставени сами на руския натиск, балканските народи без съмнение са преопределени да последват съдбата на кавказките и балтийските народи.

През 50-те години на века руският устрем към топлите морета е спрян от обединените сили на Великобритания, Франция и Пиемонт, които заедно с Турция побеждават в Кримската война. Четвърт век по-късно Петербург получава сладък реванш.

През 70-те години на века новата европейска сила Германия се стреми да диктува цялата европейска политика. За разлика от Франция и Великобритания, обединена

Германия е противник на териториалната цялост на Османската империя

и става единствена от главните европейски сили, насъскващи руснаците срещу турците.

Според Бисмарк, за да бъде Германия силна, трябва на всяка цена да се държи Франция слаба и без съюзници на континента, за да не застрашава немският възход. Вниманието на Австрия е нужно да бъде отклонено от немските земи и нейните усилия насочени в друга посока - към Балканите и Адриатика. За да си осигури мир на източната граница, Германия е решена да не допусне евентуален съюз на Англия и Русия. За целта Берлин решава да подкрепи руските въжделения на юг. Бисмарк бърза да оповести, че Германия няма специални интереси на Балканите и поддържа Русия на Лондонската морска конференция през 1871 г. Благодарение на това руснаците си възвръщат правото на свободно преминаване през Босфора и Дарданелите, отнето им след Кримската война. За постигане на великогерманските цели Бисмарк е готов да подпомага дискретно и балканските християни срещу султана.

В изпълнение на тази си планове Бисмарк стои в основата на така наречения

"Съюз на тримата императори" (Германия, Русия, Автрсо-Унгария)

Балканската политика на Бисмарк е изглежда невъзможна за осъществяване, тъй като той тласка две съперничещи си сили (Русия и Австро-Унгария) да завладеят един и същ регион. За да избегне това противопоставяне на своите съюзници, Бисмарк прокламира едно разделение на Балканите на две условни части, като западната част - Босна, Адриатика, Сърбия- остава в австрийската сфера на влияние, а източната - Черноморието, Румъния и България - в руската сфера.

От своя страна руският цар Александър ІІ се пази да не стане прекалено зависим от Германия, ако се ориентира към по-голяма агресивност спрямо Турция. Новото равновесие на силите в Европа пречи на руския цар да прилага непритесняван схемата на Екатерина ІІ на откъсване на определена територия от Османската империя и по-късното й поглъщане след един преходен период на засилваща се хегемония. Александър ІІ е принуден много повече от предходниците си да съгласува своята балканска политика с останалите заинтересувани европейски правителства.

За да успее в своята външна политика, Германия насочва своите усилия в две насоки - и в двете се действа подмолно и негласно. Едната насока е да се предизвикат безредици на Балканите, които да принудят европейските страни да се намесят, а от друга страна, да се организира и подържа едно панславянска кампания в Русия, която да я принуди да се намеси със сила на Балканите в помощ на своите "братя - християни и славяни".

Следва продължение.